Първо един вик проряза коридора.
После още един, вече изкривен, сякаш този, който крещеше, не беше видял сбиване, а края на познатия ред.
В килия 32-Б моите съкилийници почти спряха да дишат за миг.
Старецът седеше неподвижно, оставил мократа кърпа до себе си, и слушаше тези звуци така, сякаш отдавна знаеше точния час, в който ще прозвучат.
Зад стените ботуши затропаха.
Не онези мудни стъпки, с които бяхме свикнали от месеци в ежедневния кръговрат. Този път бяха бързи, решителни крачки — крачки, които носеха заповеди и контрол.
После две врати се затръшнаха шумно.
Някой извика името на Уилсън. Веднага го преглътна, сякаш беше осъзнал, че не вика човек, а име на някого, който вече почти беше мъртъв.
СЪКИЛИЙНИЦИТЕ МИ БАВНО ПОГЛЕДНАХА ПРЕД СЕБЕ СИ, КЪМ МЕН.
Сега вече не умоляваха, не се тревожеха. Гледаха ме така, както като деца биха гледали отворена врата към тъмна стая.
„Ти ли беше?“
Старецът ги погледна с уморени очи.
„Не,“ каза спокойно. „Само пристигнах навреме.“
Тези думи бяха по-тихи от вика, но много по-страшни.
Защото на места като най-опасния затвор „Сибирски камък“ най-голямата заплаха не е силата. Най-голямата заплаха е времето, което внезапно вече не работи на твоя страна.
След няколко минути по коридора вече не тичаха.
СТЪПКИ ТРЕЩЯХА. ИЗВИКВАХА ИМЕНА, НЕ ПО ОБИЧАЙНИЯ НАЧИН, А ПО СПИСЪЦИ. И ТОЧНО ТОВА НАЙ-МНОГО РАЗКЪСА ОБИЧАЙНАТА АТМОСФЕРА НА ЗАТВОРА.
Съкилийникът ми прокара ръка по лицето си.
Той беше от онези, които бяха останали живи само защото рано се бяха научили да усещат кога властта се променя.
„Спомних си,“ прошепна той. „Дейвис.“
Старецът не отговори.
„Адам Дейвис,“ повтори той, вече само с устни. „Адвокатът.“
Старецът почти затвори очи.
Някога произнасяха това име с подигравка. После тихо. А накрая вече никой не го произнасяше.
ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТТЕ ТОЙ НЕ БЕШЕ НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ЧОВЕК.
Не държеше ресторанти. Не поставяше охранители пред къщите. Не обичаше да се снима до скъпи коли или с хора, носещи чинове.
Той просто знаеше всичко.
Кой на кого носи пари. Кой на кого дава закрила. Кой е подписал отказ. Кой е вдигнал телефона през нощта. Кой е прокурорът, който в петък пие с онези, които през деня иска да изпрати в затвора.
Затова го наричаха „Адвоката.“
Не заплашваше. Не удряше по масата. Той просто напомняше на човека онова, което той вече искаше да забрави.
След това хората невинаги изчезваха.
Понякога продължаваха да живеят, но вече нямаха работа, нямаха дом, нямаха приятели и бяха изгубили сигурността, че всичко отново може да бъде простено.
ЗА НЯКОИ ТОВА БЕШЕ ПО-СТРАШНО ОТ СМЪРТТА.
А за други — по-бавно.
Съкилийникът ми не знаеше за него от слухове.
Преди дванадесет години работеше с една банда и веднъж видя папка, върху която нямаше дата или подпис.
Само едно „Д.“
После шефът нареди всички да мълчат, да изхвърлят всички стари бележки и две седмици да ходят с друга охрана.
Месец по-късно и той изчезна.
Оттогава бившият счетоводител научи със сигурност едно: има хора, които вършат работата със собствените си ръце. И има такива, след които други вдигат ръце.
АДАМ ДЕЙВИС БЕШЕ ОТ ВТОРИТЕ.
