Истински разбрах какво означава пълна самота, когато стоях до ковчега на малката си дъщеря и осъзнах, че собствената ми сестра е сметнала балоните за по-важни от погребението.
Нанси беше на седем години.
Катастрофата се случи осем дни по-рано.
Седем.
Свещеникът произнесе името ѝ тихо, сякаш се страхуваше, че то ще се счупи дори под тавана на църквата.
Стиснах ръце пред себе си, защото знаех, че ако още веднъж докосна гладкия дървен ковчег, повече няма да мога да го пусна.
Съседите изпълниха пейките.
Учителката на Нанси седеше на първия ред.
ДВАМА ПОЛИЦАИ СТОЯХА МЪЛЧАЛИВО ОТЗАД, С ШАПКИ В РЪЦЕ.
Най-добрата приятелка на Нанси стискаше слънчоглед с трепереща ръка.
Семейството ми не дойде.
Нито майка ми.
Нито братовчедите ми.
Нито Роузи.
И въпреки това отново и отново поглеждах към вратата, очаквайки тя да нахлуе в последния момент.
Задъхана, разплакана, молеща за прошка.
Но тя не дойде.
След погребението останах дълго до гроба на Нанси.
Свещеникът си тръгна без дума.
Съседката ни, госпожа Калдър, ми пъхна в ръцете топла запеканка.
– Обещаваш ли да хапнеш нещо, Каси?
– Обещавам. Благодаря.
Тя стисна ръката ми.
– Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Сериозно говоря. Това момиченце много ще ни липсва.
МОЖЕХ САМО ДА КИМНА.
У дома оставих храната на плота и застанах неподвижно в кухнята.
Магнитите на Нанси с дъги все още бяха на хладилника.
Обувките ѝ стояха до вратата, сякаш всеки момент можеше да изтича вътре.
Накрая започнах да говоря на глас, защото тишината беше непоносима.
– Видя ли колко слънчогледи ти донесоха, Нанс? Щеше да ги обожаваш…
Свистенето на чайника ме изплаши.
Направих две чаши чай.
По навик.
Телефонът ми внезапно започна да звъни.
За един миг се надявах, че е майка ми.
Че най-накрая ще каже нещо.
Но се обаждаше Роузи.
Гласът ѝ беше твърде весел.
Твърде лек.
Сякаш не съществувахме в един и същи свят.
– КАС, ЗВУЧИШ ТОЛКОВА УМОРЕНА! САМО ИСКАХ ДА ТИ КАЖА, ЧЕ ПРЕМЕСТИХМЕ НОВОДОМСКОТО ЗА ДНЕС. ВРЕМЕТО Е ПЕРФЕКТНО. ЗНАЕШ КОЛКО Е ТРУДНО ДА СЪБЕРЕШ ВСИЧКИ.
Ръката ми напълно изтръпна около телефона.
Много ясно си спомних как една седмица по-рано ме беше пришпорила:
„Мини по Maple, по-бързо е, Каси!“
Дори не бях успяла да довърша опаковането на закуската на Нанси.
– Днес беше погребението на Нанси.
Последваха няколко секунди тишина.
После Роузи продължи по същия начин.
– КАСИ, ТОВА Е ПЪРВАТА МИ КЪЩА. ЗНАЕШ КОЛКО МНОГО ОЗНАЧАВА ТОВА ЗА МЕН. ХОРАТА ВЕЧЕ ДОНЕСОХА ПОДАРЪЦИТЕ. НЕ МОЖЕШ СЕРИОЗНО ДА ОЧАКВАШ ДА ОТМЕНЯ ВСИЧКО САМО ЗАЩОТО—
– Защото дъщеря ми почина?
Роузи въздъхна.
– Правиш всичко толкова драматично. Нанси почина. Ревнуваш ли, защото най-накрая и с мен се случва нещо хубаво?
Стиснах телефона.
– Ревнувам?
– Не дойдох на погребението, защото имах работа. Хората разчитаха на мен. Не можеш ли веднъж да се зарадваш за сестра си? Градя живота си!
– А аз днес погребах детето си.
ГЛАСЪТ Ѝ СТАНА СТУДЕН.
– А аз купих първата си къща. Докога ще изкарваш смъртта на Нанси всеки път, когато на някой друг му се случи нещо хубаво?
Краката ми омекнаха.
Срутих се на един стол.
– Мама там ли е? – попитах тихо.
– Вече си тръгна. Донесе шоколадова торта за обяд. Между другото, всички питаха дали ще дойдеш.
Преглътнах плача си.
– Може би ще дойда.
ГЛАСЪТ НА РОУЗИ СТАНА ОБЛЕКЧЕН.
– Добре. Само се опитай да бъдеш позитивна, ясно?
Преди да може да продължи, прекъснах разговора.
После дълго се гледах в огледалото.
– Няма да крещя. Няма да се срина. Но ще я погледна в очите.
Новата къща на Роузи стоеше в края на тиха задънена улица.
Зелени и златни балони се полюшваха на пощенската кутия.
Смях се чуваше чак на улицата.
ХОРАТА НОСЕХА ПОДАРЪЦИ НАВЪТРЕ.
Нанси обожаваше зелените балони.
Почти се срутих от тази мисъл, но продължих напред.
Една жена от книжния клуб стисна ръката ми.
– Каси… не очаквах да дойдеш.
Опитах се да се усмихна.
– И аз не очаквах.
Роузи отвори вратата още преди да почукам.
ЗА МИГ ИЗГЛЕЖДАШЕ ИЗНЕНАДАНА.
После си наложи изкуствена усмивка.
– Дойде.
– Трябва да поговорим – казах. – Организира новодомското си парти в деня на погребението на дъщеря ми.
Роузи веднага се огледа.
– Не го казвай толкова силно! Ако направиш сцена, ще кажа на всички, че си нестабилна. Мама също избра мен вместо теб.
– Няма да шепна за детето си.
– Разваляш настроението, Каси.
ТЯ МЕ ДРЪПНА В КОРИДОРА.
– Не превръщай всичко в нещо за теб.
– Ти го превърна в нещо за теб – отвърнах. – Сложи партито си в деня, в който погребах дъщеря си.
Роузи рязко издиша.
– Днес времето беше хубаво. Няма да спра живота си само защото ти се разпадаш.
– Тя беше на седем.
Устните на Роузи се стегнаха.
– А аз съм на тридесет и две. Хората са тук заради мен.
Погледнах я.
– Тогава го кажи. Кажи, че балоните бяха по-важни.
Гласът ѝ разсече коридора.
– Носиш скръбта си като някакъв костюм! Вземи се в ръце вече!
Стаята внезапно утихна.
Хората започнаха да гледат.
Нийл, съпругът на Роузи, стоеше в края на хола с чаша в ръка.
– Роузи… може би трябва да поговорим за това навън – каза тихо.
– НЕ СЕГА, НИЙЛ!
– Каси заслужава една минута.
Погледнах го.
– Ти знаеше ли за това?
Погледът му беше пълен с вина.
– Да.
Роузи веднага се напрегна.
– Нийл… не го прави.
МЪЖЪТ ОСТАВИ ЧАШАТА.
– Моля всички за внимание за момент.
Разговорите замряха.
– Повечето от вас знаят, че Нанси почина миналата седмица в автомобилна катастрофа. Но не знаете, че Каси изобщо не е трябвало да кара по онзи път.
Лицето на Роузи пребледня.
– Спри.
Гласът на Нийл вече звучеше силно в стаята.
– Роузи настоя Каси да закара Нанси през града, защото ние още трябваше да довършим подготовката за това парти. Тя ѝ каза да мине по Maple, въпреки че там имаше ремонт.
ЗАТВОРИХ ОЧИ.
– Роузи каза: „Само няколко минути е по-бързо.“ Сякаш тези няколко минути струваха повече от безопасността.
Ръката на Роузи започна да трепери.
– Това не стана така!
Нийл не спря.
– Ти помоли Каси да закара Нанси и по пътя да вземе скъпите лампи за спалнята ни. Всичко заради новодомското парти.
Някой сложи ръка на устата си.
– Боже мой…
– А СЛЕД КАТАСТРОФАТА – ПРОДЪЛЖИ НИЙЛ – МИ КАЗА ДА ОСТАВЯ ВСИЧКИ ДА МИСЛЯТ, ЧЕ КАСИ САМА Е РЕШИЛА ДА КАРА ПО ТОЗИ ПЪТ В БУРЯТА.
Гласът на Роузи се пречупи.
– Беше инцидент. Такива неща се случват.
Погледнах я.
– Но ти задвижи всичко, Роузи. После обвини мен.
Нийл си пое дълбоко въздух.
– Трябваше да проговоря по-рано. Съжалявам, Каси.
После се обърна към гостите.
– ПАРТИТО ПРИКЛЮЧИ. ВСИЧКИ СИ ОТИВАЙТЕ.
Първо никой не помръдна.
После бавно всички започнаха да събират подаръците си.
Роузи се вкопчи в касата на вратата.
– Не… моля ви…
Нийл дори не се обърна.
– Не желая повече да живея в лъжа.
Един от братовчедите ми пристъпи напред.
– РОУЗИ… ТОВА ИСТИНА ЛИ Е?
Роузи гледаше пода.
– Аз просто исках всичко да мине добре…
– Ти никога не мислиш за никого, освен за себе си! – отсече някой.
Роузи внезапно ме погледна.
– Ако позволиш да ме обвинят за това, Каси… мама никога повече няма да говори с теб.
От кухнята се чу шепот на жена:
– Кой изобщо прави парти в деня на погребението на племенницата си?
ДРУГА ЖЕНА КАЗА НА ГЛАС:
– Не искаме такива хора в квартала.
Роузи възмутено се изправи.
– И аз имам собствен живот! Какво очаквате? Да изчезвам всеки път, когато на Каси ѝ се случи нещо лошо?
Пристъпих по-близо.
– Роузи… когато ми се обади, стоях в кухнята си със запеканка и празен стол до масата. Тъкмо бях погребала дъщеря си. Все още имах пръст от гробището под ноктите си.
В очите на Роузи най-накрая проблесна несигурност.
– Аз просто си мислех… може би имаш нужда от нещо, което да те разсее.
– ТОВА, ЧЕ СЕ ПРЕСТРУВАМЕ, ЧЕ НЕ СЕ Е СЛУЧИЛО, НЯМА ДА НАМАЛИ БОЛКАТА.
Гласът на Нийл трепереше.
– Каси изгуби дъщеря си… а ти успя да направиш дори това за себе си.
Ръцете на Роузи се отпуснаха.
Изведнъж изглеждаше по-малка.
По-стара.
Нийл взе ключовете си.
– Каси… не е нужно да минаваш през това сама. Ще те закарам вкъщи.
ПРЕДИ ДА ИЗЛЯЗА ПРЕЗ ВРАТАТА, ПОГЛЕДНАХ ОЩЕ ВЕДНЪЖ КЪМ РОУЗИ.
– Задръж къщата си. Задръж партито си. И задръж онези, които избраха теб.
Навън студеният въздух изпълни дробовете ми.
Отвързах един зелен балон от пощенската кутия и го пуснах.
Гледах как се издига над къщите.
– Това е за теб, Нанс. Виждаш ли? Все още сияеш.
Нийл застана до мен на тротоара.
– Благодаря ти, че най-накрая каза истината – казах му. – Нищо няма да промени факта, че днес погребах дъщеря си… но поне повече не трябва да обвинявам себе си.
И ЗА ПЪРВИ ПЪТ ОТ ДЪЛГИ ДНИ…
Най-накрая си поех въздух.
